Подранило пролетно отдръстване вдън гори ТилилейскиХристо Мурджеев - Мунчо (17.02.2014)

 

Ку-ку, мили приятели, другари, колоси, капацитети, корифеи, икони, идоли, мухарски богове от първи, втори и трети разряд – открихте ли? Като се изключат традиционните откривания(които лично за мен бяха съсипващи и още точа сополи като гол охлюв) с гравитиращото около тях черпене, от царящата пълна конфиденциалност бих останал с впечатление, че всички са минали към филателия и колекциониране на салфетки. Като стана дума за филателия, си спомням, как баба ми беше споделила с комшийката на село, че съм много запален филателист, а тя я бе успокоила с думите „Като порасне ще влезе в пътя…”…

И след тези дребни схоластични отклонения е ясно, че очевидно аз ще трябва да отдръстя работата, доколкото съм в състояние, пък белким текне някакво споделяне, макар и като пърцуца…
Та значи, след като откровено се одървих на самото откриване(и елегантно го „аранжирах” с капотиране) и прекарах предната неделя в откровено мърсуване, тази реших да счупя каръка. Но не просто да го сцепя като китайски дуралекс, а направо да го разбия така, както Зевс е разцепил Гибралтарските скали, посветих предната събота на риболов. Няма да ви казвам как се почувствах, след като се прибрах след отдаване на дължимото на св.Трифон и отворих кутията си с нимфи, в която с откровена насмешка се ширеха десет нимфи на кръст… Призля ми в пряк и преносен смисъл и последваха два мъчителни часа в кълцане на дъбинг(оказа се, че и той е свършил), миксиране, пърлене на волфрамови глави на газов котлон(държа го за тази цел) и последващо муховръзване. Ще знаете, че колкото е приятен е муховръза в неангажираща атмосфера, толкова е потискащ и досаден той в моменти на душевно и физиологично напрежение. Как да е изваях още двадесетина нимфи и сломен физически полегнах да почина в мир… За щастие, бях обработил верния ми приятел и спасен от демоните на ранното ставане успях да полежа до що-годе нормален час…
В осем часа развълнувани потеглихме с изумруденозелената каляска и неусетно, както се случва, когато човек пътува в приятна компания, пристигнахме на реката. Независимо от топлото и приятно време, навръх планината се зарадвах, че съм взел предвидливо яке и вълнено долнище и немъжествено се намъкнах в тях, подобно на ручейник в чужда черупка. Нивото бе прилично, водата с добра прозрачност, но по коритото на потока личеше, че доскоро тук е бушувала стихия, а между каменните грамади във водата бяха натрупани камари смъкнати клонаци от душманската сеч, която се водеше по единия планински склон. Започнах с доказана заешко-катерича нимфа в натурална окраска и кичозен крещящооранжев шал и резултата не закъсня – за половин час, лениво придвижвайки се срещу течението хванах три мерни рибки – нещо, което ме изпълни с приятна топлина, като се има предвид, че периодично и допълнително се изпълвах с такава от малката си манерка…
Обнадеждено продължих да пъпля нагоре, едно, че ме мързеше, а друго, че високия и стръмен бряг не предразполагаше към особени волности и бе готов да накаже всяко подценяване – нещо, доказано в много лош сценарий в предходен излет. Но природата бе сломявощо красива и дори тези слабости човек бе склонен да приеме като дребни обективни неудобства, осмислящи заниманието му.
С напредването на деня нивото на реката се покачи леко, но видимо и водата се замъти и започна да носи боклуци. Явно нагоре нещо се топеше, макар и рано, бих казал. Присъствието на клонките бе най-досадния момент, защото в най-неподходящия момент се закачаха по мухите, което налагаше досадно чепкане. Същевременно рибите се ловяха единствено на относително дебели заешки нифми. През цялото време лових със смъртоносна и лишена от въображение, и неопределеност комбинация от заешка и фазанова нимфа, но на последната не хванах нито една риба от общо над двадесет бройки. Варирах с размера на куката, големината и цвета на главата, разстоянието и разположението на мухите, но единствно удачна бе трътлеста заешка псевдогъгрица. Същевременно под речните камъни имаше дребни линеещи ларви на майски мухи в задоволително количество.
Към финала не ме домързя да се статрузя в стръмен дол, където в бързо темпо дръпнах две рибки и реших да приключвам. Слизането бе драматично, но излизането бе направо съсипващо и на няколко пъти станах пишман от прекалените си мераци, обаче в телесна цялост успях да изпълзя вир вода и на четири крака на калния горския път, където се озовах очи в очи с една подранила жаба, която ме изгледа с неприкрито презрение, след което всеки продължи по пътя си. Между другото, по урвата нагоре открих умилителен надпис, който гласеше „Али и Ази опънаха чичо Том”. Същия старателно бе издълбан на вековен дървесен вид – предполагам от Батман или Човека Паяк. За съжаление всичките ми крайници бяха конвулсивно вкопчени във всичко, което стърчеше от склона и не успях да го съхраня за аудиторията. Което обаче не ми пречи да запитам, защо е нужно да се превеждат със съкращения класически произведения и да се налага да се осведомяваме за неизвестни епизоди от основополагащи творби в инфарктни моменти?
Та това е в общи линии, мили приятели, другари, колоси, капацитети, корифеи, икони, идоли, мухарски богове от първи, втори и трети разряд. Прекарахме страхотно, както винаги, хванахме си риби, шума на реката изми душевните ни наслагвания и заредени с хубави спомени тръгнахме обратно. Пожелавам ви хубави моменти, здраве и споделяне, защото както е казал Емерсън, ако всички си разменим по една ябълка, накрая пак ще останем с по една, но ако си разменим мисли, всички ще имаме по много…

 
 
Сподели