Христо Мурджеев - Мунчо

Сoucou, както казват французите, мили приятели другари, джизъси, първостепенни и второразрядни мухарски богове, фаетони, нарциси и парсифали! От циркулиращата из форума информация оставам с впечатление, че или сте спрели да ходите за пъстърва, или това занимание е придобило вече съвсем тайнствено-девиационни измерения! Види се, че пак аз ще трябва да изокам първи, за да я отпуша, независимо, че бай ви Ганя твърдеше обратното, а имено „Нейсе, запуши я!”.

Та значи, под влияние на настъпващата пролет, хормоналните съотношения и подредбата на небесните тела, решихме да направим скромен излет, колкото и нескромно да звучи. Решихме да го нaправим на р.Лешница, която е разрешена от един участък надолу, поне според заповедта за целогодишна забрана, с която се запознахме подробно и надлежно.

Може да не ви се вярва, но от мерак се съгласих да тръгна в ранни зори и по точно в 7.00, като дори от вълнение не спах цяла нощ – явно божествената ми душа не е обръгнала съвсем към мирската суета, напук на инертността и безпристрастността на Божествената монада. С подходящо превозно средство и двама падуани прехода ни отне малко повече от половин час и треперещи от вълнение като струни от виолончело (аз запазих външна безизразност, за да бъда на височината на положението си) се класирахме в разрешения участък на реката. Същата ми се видя невероятно красива и недокосната, ако не броим насипа от горския път, две ПВЦ бутилки от бира и една от мента „Пещера” – странен коктейл, особено ако ползвателите не са пили мастика – аз лично не открих такъв амбалаж. Отне ни още около половин час да им направя линиите и да им покажа как се водят нимфите, досущ като един мухарски Прометей и най-после дойде време за риболов. Буквално с третото хвърляне на стандартна заешка нимфа извадих една хубава балканска пъстърва с цвят на прегоряло олио, която уверено гонеше тридесетте сантиметра, последвана от друга около педя, която съвършено се беше сляла с пясъчния нанос в краката ми, и със следващото хвърляне преметнах нимфите на една пииип клонка от другата страна на подпорната стена на моста. НИКОГА не си причинявам излишни напрежения, за да спасявам мухи, но неизвестно защото този път се покатерих по насипа и минах по моста на другия бряг, защото реката беше толкова буйна, че не позволяваше да се гази из нея (установих го, след като напълних единия ботуш с вода, разбира се – как по друг начин може да се измерва силата на водния напор ? ) и докато се гъзурех над вироглавия буков филиз апарата ми се измъкна от джоба ми, незатворен от снимките на рибите, и с прощално салто мортале изчезна в синкавата водна маса под мен, отнасяйки последните съхранени спомени които мислех да споделя с вас. С омерзение изтръгнах целия клон, метнах го гневно във водата и така се смръщих, че направо небето притъмня. Не ме доядя за самия апарат, понеже и без това се канех да го пенсионирам и това беше подходящия повод, а и същия седем години безропотно и съвестно вършеше задълженията си безукорно, но отнесе със себе си всички страхотни снимки на реката (не, че съм страхотен фотограф, а природата беше невероятна и предполагам, че бях уловил част от нея), а и ми беше спомен от баща ми.

Тъкмо излязох от моста пипипкайки и сякаш от нищото пред мен се материализира една сива джипка, от която подобно на грахови зърна от шушулка се изсипаха четирима горски. Турихме му по един лаф, хората настоятелно ни поканиха да си тръгваме, тъй като участъка бил забранен, независимо какво мислел министъра по въпроса, понеже надолу започвал резервата „Лешница”. Освен това ни казаха, че по горския път не било желателно да се разхождат хора – странна логика, при положение, че целта на резерватите е точно да правят достояние природните красоти на хората (между другото, същите бяха маркирани с указателни табели, явно за да си ги гледат и ограмотяват горските сами). Дискусията протече съвсем културно – хората бяха учтиви, нямаше грубости и простотии. Най-възрастния от тях дори беше склонен да ни остави да ловим, виждайки, че нямаме живарници, но друг се запъна, че щели да минат колегите им от Габрово, които били по-деликатни и раними. Сред тях имаше и едно момче, което с гордост заяви че било мухар и имало седем мухарки. Трябва да ви кажа, че белия шнур на БФЦ му хареса много, особено като му казах цената. На тръгване хората ми казаха няколко интересни неща – първото, че за зарибяванията си събирали пари помежду си, понеже други явно нямало, и че срещу заплащане от 15 евро в горското в с. Горно Съхране може да се лови на р.Габровница. Точните му думи бяха „Вече всичко е комерсиално”. Тутакси предложих мефистофелски и съблазнително да им платим директно на ръка, но хората категорично отказаха, което им прави чест. След като си казахме чао с горските, те отпрашиха нанякъде, ние хапнахме по някой сандвич набързо (през това време хванах с лявата ръка една американка на фазанова нимфа в чешки стил), направих две-три снимки с телефона пииип пииип пииип и отпрашихме директно към Горно Съхране, за да я видим тази работа с платения риболов – нещо невиждано у нас. Директно изпрахме с джипарата по азимут през поляните до селото и само след петнадесет минути кацнахме пред горското. С вълнение се намърдахме вътре, където появата ни предизвика не по-малко вълнение в единствената служителка, която ни обърна внимание. Оказа се действително, че срещу заплащане може да се риболовства в реките, но настъпи известно объркване коя река точно е с такъв статут „защото много отдавна никой не сме издавали подобни разрешения”, понеже никой не проявявал интерес. След кратко обикаляне по съседните канцеларии (ние чакахме в коридора, както казах, никой не ни покани да ни обясни нищо, или да ни обърне по-специално внимание – служителката, която се занимаваше с това перо си говореше по телефона и така и не успяхме да влезем в директна връзка с нея, а действахме по системата „развален телефон” с посредничеството на тази жена, която имаше нещастие да ни се изпречи първа), сумата започва да нараства до 20, че и 30 евро за ден, но в един момент, подобно на „деус екс макина” в класическата римска трагикомедия, се появи една лелка с пълна с помия кофа и бърсалка, която отсече, че сумата била 20 евро и толкова. Сега дето 15, там и 20, никой не направи пазарлък и тъкмо да се бръкнем, решихме да прескочим до Скобелево, за да погледнем все пак реката и преценим има ли смисъл, още повече, че вече бе преминалоо обед. С още питане стана ясно, че може да се лови по цялото протежение на реката в резервата, а на въпроса какви риби има в реката, ни отговориха „Ами риби”. Много ясно – сякаш очаквах Саманта Фокс да е там… За финал ни изпратиха с думите „Ще ви подпише тука директора по едно листче и готово”… Забравих да ви кажа, че ако мислите да идете през почивните дни, в горското няма никой и ще трябва да идете още веднъж предния ден за тескерето…

Ентусиазма ни не беше притъпен съвсем, защото дискомфорта на българина - да се чувства неудобно с парите си, е грижливо култивиран, и аха да платим, но решихме все пак да хвърлим по едно око най-напред, още повече, че разстоянието между двете села беше никакво. Възседнахме колесницата, за пореден път отпрашихме гьотере през ливадите, като минахме по диагонал на селския стадион (ама много хубаво се кара така без път направо) и стигнахме до с.Скобелево, където сред кратко лутане, по реката успяхме да стигнем до началото на горския път, вървящ по протежението й. В началото на „Виа Габровница” бе позиционирано импровизирано сметище, умело аранжирано с автопарк за превозни средства в последна степен на полуразпад, а в средата на пътя бе изтипосана ръждясала бариера, естествено заключена. Около будката до нея, с набодено промазано знаме на Европейския съюз, унило клюмнало, се измъкнаха няколко флегматични субекта, които ни наобиколиха като навлеци които им обременяват екзистенцията. Трябваше да им вадим думите с ченгели от устата, да не говорим, че като им казахме за какво сме дошли, започнаха да се споглеждат и да се подсмихват ехидно. Така и не разбрахме дали може да се влиза с коли, защото все пак реката е дълга над 10 км и е логично да се ползват превозни средства, защото пеш човек (а дори и бог) едва ли би могъл да стигне далеч. Попитах ги в колко часа се вдига и смъква бариерата, а отговора (предъвкан и изплют с угнетение) беше „Вие платете пък ще видим”… Теглих им една майна на ум (убеден съм, че и те ни теглиха по една), строих падуаните и клюмнали тръгнахме наобратно. Прелетяхме обратно през Балкана по черния път, пихме по една студена вода на билото и се прибрахме в Габрово тъкмо за плача на небесата.

Та това е, мили приятели другари, джизъси, първостепенни и второразрядни мухарски богове, фаетони, нарциси и парсифали! Няма да оставя тази работа така, обещавам ви. В най-скоро време ще прелетя обратно да снеса еврата, като естествено ще ви държа в течение, за да разчепкаме казуса „Що е то ревир и има ли той почва у нас?”. Няма да се задоволя с едно ходене, ще ида няколко пъти, за да мога да направя детайлни наблюдения и събера обективни впечатления. Ще пробвам и на ултралайт дори, като трябва ще си взема и уипа и ролера, но като един истински Регионален Мухарски Бог и ваш Персонален Джизъс ще направя детайлна дисекция на този развлекателен воден обект, пък да видим руча ли пъстърва пиринч и антрон, кон боб яде ли, и стигат ли 20 евра, за да получи човек нещо насреща…

p.s. Може да ви прозвучи абсурдно, но на "Лъгът" вече също са предприети подобни авангардни и новаторски стъпки Според един "вътрешен" приятел, сумата варирала между 50-80 евро, как точно се калкулира с подобна амплитуда е загадка... Прдполагам, че за 80 евро в трофизоната на Еф Флай излиза горския бай Ставри с бутилка изстудена мастика...

Сподели

Избрани рекламни съобщения за вас от Google