Христо Мурджеев - Мунчо

Здравейте, мили приятели, божества, идоли, джизъси, тетраграматони и прочие перли в короната на световното мухарство! Специално ви наблюдавам и гльодам, че темите във форума църцорят едва-едва, като ракия от лула. Ще трябва пак аз да ви споделям едностранно, воден от първичната си и неподправена щедрост. Бих искал само да ви напомня обаче за пореден път, че форум става с писане, а не с четене…
Но! Нека минем по същество. Както някои от вас знаят, в събота се проведе втори кръг от спининговата лига на клуб „Стари видри” в района на р. Бели Вит и аз, едно регионално мухарско божество и член, съвсем естествено се спуснах като златен дъжд на мероприятието. Няма да ви занимавам с подробности от този ден, само ще ви кажа, че водата беше висока и кална като горнобанска боза от онази, дето я изнасят чак в Холандия. За да ти клъвне рибата, трябваше да я удариш с мухата по главата. Освен това в писцинията явно са разполагали само с едри риби - нещо което разбрах след третото късане, тъй като воден от непреходния и божествен стремеж към съвършенство, започнах риболова с типет 0.12. След като ми изядоха всички нимфи с оранжеви глави, кълванетата спряха съвсем и нещата навлязоха в спокойно русло…
Няма да да разглеждам подробно също и вечерната сбирка, нито вместимостта на участниците, но протече задоволително иригационно. Вервайте ми.
Както подобава на един Регионален Джизъс, на другия ден разцъфнах за нов живот още в осем часа, но консолидирането на цялата смесена мухаро-спинингистка група приключи около обяд, когато и слязохме на реката. Тя ме изкефи страхотно – за пръв поглед идвах в този участък и останах във възторг от красотата на природата, на която ние – „венецът на творението”, сме като трън в задника, или като пиявици – казано по-деликатно. Освен това, не беше мътна като Вит, а съвсем леко бозава – перфектна за свръхестестени изяви. Общо взето този участък се оказа доста комплициран – труднодостъпен каньон с хлъзгави брегове и дълбок речен улей, в който според мен би било доста неприятно да поплуваш неочаквано и откровено малоумно - очаквано.
Изпъплих едва по отвесния и висок бряг и застанах на едно по-удобно място, където започнах да тътрузя нимфите в по-бавната, ако въобще можем да използваме това определение, вода между въртопите. Овесих стандартната комбинация за начало - две анорексични нимфи на куки 14 номер „Тиемко 100” (не го казвам, за да противореча на правило 13, просто много ги харесвам) с 3.8 мм волфрамови глави – едната фазанова, а другата – светлосива заешка, но след петнадесет минути влачене материално изражение нямаше. Добросъвестно очуках цялото речно дъно, докато офасетих главите напълно, скъсах няколко пъти и реших да сменя мухите. Избрах пак същия размер глави, но този път сложих една кльощава заешка нимфа с оранжево дупе и една дебела от катеричи дъбинг, оджуркан с отегчение в петък вечер с ув-айс. На по-следващото прекарване еднообразното потракване по дънния камънак, което звучеше като кресчендо, внезапно секна рязко и след контролно засичане първата рибка затанцува по водната повърхност. Беше стандартна „българска” големина около 25 см, но в този риболов размерът няма значение, всъщност съм убеден, че музикалните класици го изпяха точно по този повод, защото иначе щяхме да сме кльонкаджии… Представете си изненадата ми, след като хванах пъстървата и установих, че тялото й е буквално покрито с топки пиявици, плътно прилепнали около зоната на перките и дупето й, а над устната имаше дълбока язва. Изключително неприятно усещане е да чувстваш, как гадните паразити мърдат в божествената ти десница. Рибката като цяло бе в добро състояние, но местата с тънка кожна покривка по тялото й бяха леко обезкървени. Опощих я набързо, за да не я травматизирам излишно и я върнах обратно.
Продължих надолу по реката между редицата къщи, които бяха поникнали като гъби на торище по стръмния й бряг, което сравнение прилягаше не само в преносния смисъл на думата. Придвижването беше затруднено заради стръмния и насечен релеф и дълбоката река, умело аранжирана с църцорещи отходни канали и камари боклук. Тук се сетих за онази крилата фраза на Данчо Савов, че по света хората си обръщат лицата на къщите към реките, за да им се радват, а тук си слагат задните дворове, за да си изливат помиите вътре… В един момент върху мен се изсипа кофа обелки от картофи и някъде отгоре дочух някаква жабарска реч – явно чужденците лесно прихващат българските порядки. Както обаче казва класикът на съветската хумористика Михаил Семьонов „Заразителен е не само добрия пример”…
Хванах още няколко рибки с идентични размери, всички покрити с пиявици и в един момент риболова се превърна в санитарно хигиеничен процес, доколкото бе възможно същия да се извършва набързо. Дори се изкуших да започна да ги събирам и да разкрия клиника по нетрадиционна медицина и кръвопускане. По някое време установих странно помръдване по изваяната ми снага и представете си справедливия ми божествен гняв, когато на опакото на ръката си, достойна за придатък на статуята Венера Милоска, открих две пиявици в нетрезво състояние. Помръдваха лениво, изпаднали в алкохолна кома и смъртта им бе милостива, размазани гневно по земната твърд, досущ като разкъсания от менадите Орфей.

След около час се преместихме надолу по реката, към центъра на селото. Тук срещнах космогонната персона на Емо Петрунов, който явно тъкмо бе събрал вариосистемата. Препоръча ми да ловя на светли нимфи, на каквито общо взето и ловях. Избрах си участък до надвиснало до брега торище. Застанах да возя точно под него, тъй като на първи прочит стигнах до извода, че от тази камара почвени подобрители(която предизвика в съзнанието ми странна аналогия с погребания под останките на кораба Арго Язон) няма начин да не изпадат директно в реката червеи, „пеницилинки”, торни бръмбари и прочие терестиъли и акриди, които фигурират не само в менюто на Йоан Кръстител, но и на пъстървата. На сравнително къс участък от десет линейни метра, в който се придвижвах напред-назад, успях да хвана още две рибки, едната от които гонеше тридесетте сантиметра и имаше само три пиявици по тялото. Явно големите риби се пазят някак, или просто кожата им е по-дебела. По някое време дочух подвиквания отзад и забелязах двама весели дядовци, които бяха седнали на една пейка до пътя (който практически беше над реката) и ме наблюдаваха може да се каже с кеф. Полових още малко и излазих на брега, защото Ники Джазмена ме призова за тръгване. Поговорих приятно с възрастните хора – двамата споделиха, че някога били ловци и рибари, участвали в зарибявания по реката (между другото казаха, че имало и американска пъстърва, която по думите им била много „серт” и ядяла всичко наред) и отидохме да се гласим за отпътуваме към цивилизацията с всичките й предимства и недостатъци…
Та това е, мили приятели, божества, идоли, джизъси, тетраграматони и прочие перли в короната на световното мухарство. Като не искате да пишете вие, ще пиша аз. Това е досадна работа, но все някой трябва да я свърши…

Сподели

Избрани рекламни съобщения за вас от Google